Осъзнавам, че едва ли трябва точно днес да напиша какво не мога да приема от ритуала по пренасянето на костите на Самуил.
Толкова много се изговори днес за ролята на този цар и за значението му в българската история, че аз не мога да добавя нищо. Сигурно е голям ден – голям ден е, но въпреки това ще кажа какво не мога да приема.
Не мога да приема, че именно Евтим Милошев подписва споразумението или както там се нарича документът с който ние връщаме на Гърция техни реликви, а те ни дават костите на цар Самуил. Господин Евтим Милошев е министър на културата, успял и богат човек е, разпознаваемо лице е, но аз не мога да го приема като министър на културата – видя ли го, и се сещам за други неща и никак не ми се иска точно той да подписва в Солун документи за връщането на Самуил. Много висока чест е това за Евтим Милошев, а не ми се струва да си я заслужил.
Прекалено много политици имаше на площада. И всякакви приближени на тях фигури. Много генерали и адмирали, много чудо – повече от българската армия. И кметът на Средец Трайчо Трайков – и той на първия ред. Петър Стоянов – с шалче, Плевнелиев и той – ръкомаха, говори, абсолютно не знае на кой свят е. Имах чувството, че са там тия политици само да не би някой да си помисли, че не са патриотично и пробългарски настроени и че не уважават цар Самуил. Не видях смирение у тях, по-скоро – нацупеност и дуене. Наредили се министър-председател до министър-председател и поне от половината от тях да те е срам, че са ни били министър-председатели. Може би защото именно пред костите на Самуил си проличава какви мижитурки са някои от тях – съизмерени с историята, ги няма никакви. Софийският кмет господин Терзиев както винаги беше замръзнал, хладен и извисен.
Не ми хареса и самолетът „Спартан“, с който докараха костите на Самуил. Военен самолет е, вярно е, но като го видя тоя „Спартан“, и все си мисля, че кара или убити войници, или ранени или помага в беда. Много сив ми изглеждаше тоя „Спартан“, много бронзов. Но като чух, че е имало идея костите на Самуил да обикалят, носени на ръце, от Солун по местата, свързани със Самуил, и едва ли не след месеци да дойдат в София, решението със самолета почна да ми изглежда по-приемливо.
Не ми хареса, че по телевизиите шестваха общо взето едни и същи стари муцуни и приказките им бяха повече за лично изтъкване и употреба, отколкото свързани с историята.
Сигурно нещо съм недоучен, нещо ми се изплъзва от историята, не съм я доразбрал, в грешно време съм живял, но за мен Самуилова България е била някъде по-далече от моята България, която усещах и усещам. Така ли сме учили в училище, не знам, но това е била наистина далечна земя за мен. Искам да почувствам малкото Преспанско езеро и острова Свети Ахил български, а пък не мога. От днешното екзалтирано говорене ми се стори, че някак си Плиска, Преслав и Велико Търново, а и ако щете даже – сегашна София, някак си се омаловажиха и едва ли не трябваше да дойде цар Самуил, за да блесне София като място, в което е живял той.
С ръка на сърцето ще кажа, че като гледах самите кости на Самуил, а телевизиите ги даваха непрекъснато, ми се щеше да си затворя очите и да спра да ги гледам тия кости, и да си мисля за други неща, а да не се насилвам да си мисля, че съм недостоен пред тях. И да се самообвинявам, че нямам сили да ги гледам безкрайно.
А от всичко най не ми хареса, че преди малко – на влизане в една квартална хранителна верига, към мен се обърна непознат човек, много добре изглеждащ, и докато си гледаше касовата бележка, ми каза горе-долу следното: „Бележката дълга, парите ми ги няма, а нищо не съм купил.“
Това най-много не ми хареса, защото днешният ден може и да е исторически заради костите на Самуил, но е и исторически по скъпотия, по непукизъм и по тласкане с всичка сила на Европа към война. Като нищо ще повторим съдбата на Самуил. И е почти сигурно, че и костите ни няма да ги има, ако избухне страшна война.