Чета коментарите под написаното от мен във връзка с участието ми в Инициативния комитет за издигане на Йотова за президент.
Разбирам колко сме се разлетели встрани, колко сме се разпилели, колко много са браздите между нас и колко малко е усилието ни да надникнем в собствената си душа и после да съдим другите.
Големият упрек на тези, които ми си гневят, е защо подкрепям Йотова и влизам в Инициативния комитет.
А може би трябва да подкрепя Гюров и Кандев?
Може би трябва да съм очарован от акъла на Кандев и от поведението на Гюров?
Кого да подкрепи човек в тия времена? Да подкрепи изгубили представа за себе си хора, маниаци и всякакви от тоя род?
С всичките недостатъци, които ѝ се приписват – и реални, и въображаеми, на този етап Йотова е най-подготвена за този пост. Така мисля аз, така го чувствам и го казвам. Не искайте от човека да бъде стомана и не го хвърляйте в пещ, защото може и да не издържи.
И на мен ми се иска хората да четат повече, да не смятат графомани за гении, ще ми се хората да не препикават, като видят милионери и мутри, и на мен ми се ще, като пътувам по градове и паланки, да не виждам разруха. Ще ми се например да се чуват различни гласове, ама се чуват само едни. Ще ми се да напиша на-хубавото стихотворение, ама засега не мога. И на мен ми се ще най-известният ром на селото, като ме види, да не сваля стъклото на скъпата си кола, да не ме пита „Писателю, днес какво написа“ и да не се залива от смях.
Упрекват ме, че ми е направило впечатление това, че Йотова ме била забелязала и аз съм се поласкал. Има ли човек на земята, който да не обича да бъде забелязан?
Има ли човек, който да не се радва, ако трудът му е оценен?
Не сме ли петимни всички да ни окрилят, да ни дадат оценка, че това, което правим, е добре, че се вижда.
Да бъдеш забелязан и да чуеш добра дума за себе си, е велика работа. С едно уточнение – да бъдеш поласкан за това, че с ръцете си или с ума си, или с душата си създаваш полезни и добри неща.
Особено ме стресна написаното от моя ученичка, която след като споделя, че съм ѝ дал смисъл и път в живота едва ли не, сега, като прочела, че съм във въпросния Инициативен комитет, ми пожела „Довиждане, учителю!“ Демек – отписва ме. Погледнах ѝ профила – сложило си момичето украинското знаме, пред което стои мирно Гюров.
Изумително е, но е обяснимо, че на тези избори именно войната на Русия и Украйна ще бъдат водоразделът и ябълката на раздора. Ние вече не си придиряме кой какво е окрал, не си придиряме за съсипните в държавата, ама ще се избием за Русия и Украйна. Нима не е ясно, че тука не е нито Русия, нито Украйна? Тука са нашите умиращи села и градчета, тука е нашата Северна България, обезбългарена до кости, ние си играем на война Русия-Украйна. Това е самоубийствено. Самоубийствена е невъзможността да се поставиш на мястото на другия. Самоубийствена и братоубийствена е войната, която водим срещу идеите си, а и най-чистите идеи стават мания и болест, когато се превърнат във фиксация и злокачествено образувание.
Няма да намерим идеален човек. Идеален е бил само Исус. Едва го издържахме трийсет и три години и после – на Голгота.
И идеални са само боговете, в чиито идеи и превъплъщения хората вярват. Боговете са идеални, защото не са между нас, защото не ги виждаме и защото не можем веднага да ги натоварим с нашите грехове и пристрастия.
Вече е Девети септември и отсега знам утре какво ще стане. Каква кал ще се хвърля и какви окопи ще се копаят.
Помирението се отлага и не ни спохожда.
Опитах се да бъда откровен, както винаги, и да обясня действията си. Но се оказва, че откровението е само за лично ползване. Откровението плаши и настървява едновременно.
Прощавайте за примера, дано не ви се стори много драстичен, но откровението понякога ми прилича на рана по тялото на пиле например. Прокапе ли малко кръвчица от рана на откровение, и другите птици се спускат и почват да кълват. И разкъсват и рани, и откровения.
Преди дни се видяхме с мой приятел – поет и издател, добър и всеотдаен човек. Напълно в плен на своите идеи, мечти и заблуди. Сродна душа. Разказа ми, че баща му на късни години говорел единствено с пословици и поговорки. Нещо от рода на „храни куче да те лае“, „кучетата си лаят, керванът си върви“, „борч се прави за къща, за жена борч се не прави“. Запомних и това: „Шашкъни, камъни и дребна риба се не свършват“.
Хем се смях, хем се стреснах. Толкова са се вкоравили тия неща в нас, че са придобили вид на сталактони – ония образувания от пода до тавана на пещерата. Така и с поговорките – хиляди години, капки по капка, случка по случка, дума до дума – и току се намери някоя формула и истина. Ама нали трябва да се отиде и оттатък замръзналото време, оттатък хилядолетната истина, да се улови нюансът, възможността. До това ли замръзване – „Довиждане и сбогом, учителю, и повече не искам да те знам“ можем да стигнем.
Гневът често прераства в жестокост, жестокостта в бяс, а после идва пустотата.
След удара с брадва идва пустота. Недейте така, че ще се изпосечем.