–Хубав ли съм, майко? – Това питах като малък майка си Мария.
–Най-хубавият! – казваше тя.
Най-хубавият никога не съм бил, най-много да съм го докарвал до обичен. Обичен с ударение на О означава, че съм симпатичен и най-вече – добър. Ставам – с една дума. За какво точно, остава неизвестно, трябва да се разбере.
Интересни са ми сега имената, стягани за президенти и вицепрезиденти, и се опитвам да проумея кои от тях са най-хубави, кои са обични (с ударение на О) и кои не стават и още слушат майките си, че са най-красиви за президенти.
От вчера във фейсбук се търкалят фолклоризирани фотографии на евентуален кандидат за вицепрезидент – в национална носия и с маратонки. Човекът изневиделица и за кратко стана голям началник с нашивки и сега си разхожда националната носия и иска да го цанят за вицепрезидент.
Ние, хората, нямаме вълшебно огледало, в което да се огледаме и което да попитаме ставаме ли за работата, която искаме да заемем. Такова огледало трябва да е собственото ни чувство за мяра, собствената ни критичност към самия себе си, възможността да се самоанализираме и самопреценим.
Този националнооблечен човек например вероятно става за много неща, но за там, накъдето се е запътим, не става. Веднага е видно, че е напомпан, че рецитира, че е недодялан, непохватен, че е със сериозни липси в много отношения и така нататък.
И ако по някаква причина ги няма майките ни – да ни кажат, че ставаме за всичко, то поне тези, които са около нас и ни бутат напред, трябва да имат представа за какво ставаме и за какво не.
Аз например не ставам за шофьор, за готвач, за лекар, не ставам да плевя лук повече от половин час, не ставам за пилот, не ставам за министър на енергетиката, не ставам за шеф на атомна централа, за директор на мелничен комбинат.
Единственото, за което ставам, е да ловя метафори и истории, да ги записвам на бял лист и, доколкото мога, да бъда честен. Някога ставах и за пушене и пиене на водка с кола, но съм изгубил вече и тези си способности.
Винаги съм мечтаел, и това съм го писал вече, да бъда генерал – заради големите пагони и заради малиновите кантове на панталоните. Мечтаел съм за генералски пагони, защото те вероятно компенсират в съзнанието ми липсата на криле, които да ме повдигнат от земята. Искал съм да бъда генерал, а най-много, което постигнах, е да стана офицер на поезията и анализатор на болки.
Говори се, че известен бивш кандидат за президент, отказал се вече от тази си мечта, се бил обидил от поканата да стане вицепрезидент. И той, и доста други кандидати за големи постове и слава, губят представа кои са и какво могат да правят едновременно. Човешките проявления са безкрайни, но човекът е крайно същество все пак, животът на човека е ограничен. Засега.
Смешно е и говори за големи вътрешни липси, когато искаш да бъдеш всичко едновременно.
Не е възможно да си едновременно професор, консултант на фирми, писател, политик, административен университетски шеф, висш съдия, пропагандатор…
Не може едновременно да си министър на просветата, да се снимаш в „Плейбой“, а после да станеш посланик.
Много трудно е да си голям футболист, философ и рекламно лице на домати.
Много трудно е да си едновременно грация, модел и волна пеперуда.
Няма как едновременно да си географ, политик и политически рекетьор.
Няма как да бъдеш президент на една държава, без да попиташ хората дали ставаш за това.
Няма как да си подлога, а да искаш да си модерна обувка.
И няма как да си отражение, а да искаш да бъдеш оригинал.
Написаното по-горе се отнася до един куп хора едновременно.
Майките ни винаги ще ни казват, че сме най-хубавите. Но хората…
Моята майка Мария ми казваше, че съм най-хубавият, а беше скътала в един картонен кашон ученическите ми тетрадки със стихотворения заедно с всевъзможни други джунджурии и на кашона с едри букви и с химически молив беше написала: „Стихове на Николай, памук от 1956 година и други непотребни неща“.