Поисках да напиша нещо литературно и се спрях. Викам си – кой се интересува сега от това.
Исках да разкажа какво съм видял и научил от Димитър Яръмов например – голям разказвач, за когото сега си спомнят малцина.
Но днешната литература – днешната официална литература, не понася нищо друго освен себе си. А може би винаги е било така.
Преди няколко дена срещнах моя приятелка – умна жена, образована, има си и научна титла, която ме заговори за Багряна. Четох ти, казва, писанието за Багряна и да знаеш, че М.М. е по-добра поетеса от Багряна.
М.М. според мене е пълна графоманка и при други обстоятелства бих побеснял, но сега вече ми е все едно. Щом М.М. е по-добра от Багряна, нека да е така.
Много, ама много се снижиха критериите за литература. Изчезнаха напълно. Даже вече графоманията не е графомания, а поредица от думи, които събират лайкове.
Кой и кога ще разкаже на новопоявилите се поети какъв адски труд е писането, кой кога ще им разкаже, че поезията е стопроцентово монашество, пълна отдаденост и брак до смърт? Вярно е, че включително и най-талантливите, и гениите не могат цял живот да мислят за това – те също трябва да ядат, да правят глупости, да са суетни, да се перчат в обществото, но всеки път, когато правят това, те плащат данък суета и творчеството им намалява каратите си. И при гениите си личи, когато претупват нещо.
Нима някой наистина мисли, че можеш да бъдеш ректор на университет, декан, да правиш академични кариери и когато ти остане свободно време – да седнеш да напишеш някой роман или някое стихотворение? Никога! Поезията може и да те направи началник, но началническият пост веднага ще убие поезията. Или, ако не я убие, ще я опитоми и ще я цивилизова по правилен начин.
И друго се чудя – какво ли е да пишеш и да си мислиш каква ли награда ще получиш за това, което пишеш. Има трима-четирима български автори, които, ако не получат награда за това, което са написали, вероятно ще получат естетически сърдечен арест и няма да знаят на кой свят са.
Наблюдавам ги аз тия няколко богопомазани наши писатели, които, когато говорят официално, дават интервю или се показват, още преди да произнесат фразата, вече са я сложили в рамка. Те не говорят като хора – те „рисуват“ с думи и сами слагат рамки на картините си от думи. Класическа форма на нарцистична шизофрения (не знам дали има такава диагноза).
Не съм ставал много пъти редактор на книги, но почти винаги, когато съм ставал, после съм умирал от яд. Преди известно време буквално окастрих, свих, очовечих, поизбърсах лицето на една кандидатка за слава, а я гледам сега – абсолютно е забравила какво „съм ѝ сторил“ и го кара през просото.
Толкова много литературни флиртове се разиграха пред очите ми, че ме е срам, особено като наближи 24 май, да гледам и слушам за наградени автори и книги.
Само ще съобщя за по-незапознатите, че зад всяка наградена книга, с много малки изключения, стоят извънлитературни, глупави, лични и обидни за художествените критерии мотиви. Най-добри книги ли? По-лоши най-добри книги не съм виждал никога.
Работата е на самотек. Страданието не е на мода. Успехът трябва да е автоматичен, успехът може да бъде купен, придобит и закачен като брошка на ревера.
Веднъж с Димитър Яръмов, за когото споменах в началото, си тръгнахме заедно от кафенето на писателите някъде към полунощ. Имаше такъв обичай – като си тръгваме от кафенето на писателите, да си купим оттам по две студени бири за вкъщи. Аз тръгнах да го изпратя – той-живееше на десет-петнайсет минути от кафенето на писателите, и там, по пътя, Яръмов ми каза горе-долу следното: „Най-важното е, че мога да правя много неща с ръцете си. Отдава ми се.“
И вместо книга, ми подари една малка картинка, която беше нарисувал върху дървена плочка. Беше озаглавил картинката си „Две балеринки“ и се беше подписал на гърба ѝ като Димитър Самоук.
От време на време си гледам тая издялана и нарисувана картинка, цялата в пламъци, гореща и напечена, и си мисля за ръцете на Димитър Яръмов.
За моите ръце не ми се говори – пирон в кисело мляко не мога да забия. А тогава, преди да се разделим с Яръмов, изпихме по една бира на входа на кооперацията му. Той каза, че се качва на таванската си стая, където пише, за да не пречи на семейството си.
P.S. Прочетете каквото намерите от Димитър Яръмов, но най-вече „Балканска поема“ и „Даром дадено“