Оттук-оттам се прокрадва „информацията“, че днес е Денят на руския език и рожденият ден на Пушкин. Научаваме го от срамежливи съобщения, част от които са повод за политически заклинания срещу Русия.
Преди десетина дена – на 24 май, беше рожденият ден на българския език и на кирилицата.
Удивителна работа е да се чества рожден ден на език. Все едно езикът е бил в утробата на някаква прамайка и тази прамайка е родила малко дете, което после пораснало и станало Език, и станало Дух на българи, на руснаци, на англичани, на французи, на индийци.
Трудно ми е и да си представя колко хиляди кладенчета, изворчета, рекички, пълни с думи и с капки от думи, трябва да се слеят в едно, за да се роди един език.
Нека го кажем направо – освен всичко друго езикът е форма на власт. Ако годината не беше 2026, а 1967 или 1880 например, положението на руския език щеше да е различно.
Като човек, отраснал по времето на социализма, когато България беше най-близкият съюзник на Съветския съюз, ние си пишехме писма със съветски другарчета. Учехме руски от малки, гледахме руски филми, в градовете имаше руски книжарници с много евтини луксозни книги на руски език.
Дали е имало идеологическо значение тогава – имало е, разбира се, но в писмата ни с децата на СССР ние не сме мислели за подчинено и господстващо положение, а си разказвахме дните, случките в дните и чрез писмата се държахме за ръце.
За мене руският език тогава е бил и руската класическа литература, но най-вече писмата и най-много – пликовете на писмата, които идваха от Съветския съюз и които ми бяха ценни. Пликоете на писмата бяха самият език.
Жду ответа как соловей лето – помня го и до ден днешен. Намирам го за прекрасно. И ако трябва да чествам руския език на моята младост, аз го виждам в тия сини и бели пликове, които пристигаха и които мен ме топлеха и радваха.
Прочета писмото, затворя си очите и си представям момчето или момичето, което го е писало, усещам миризмата на къщата му, на дрехите, с които е било облечено – това е бил за мене руският език – интимност и близост.
Когато години по-късно обаче видях как големи партийни БКП началници, включително и един министър-председател, говорят почти на руски, никак не се радвах, ами ми беше гузно, защото знаех, че като говорят на руски език, те се смятат за недосегаеми, за богопомазани от Москва и с руския си език плашеха хората около себе си. Руският език им беше крепост на кариерата и на постовете.
Като се врътна рулетката и както една вечер високопоставено комунистическо лице по онова време ми каза „братко, продадоха ни на американците“, разбрах, че са ни продали и на английския език. Подарили са ни. А после разбрах, че няколко години преди да избухне демокрацията, определени и селектирани другари, включително мои колеги, много активно са учели английски език и в околностите на София, и в някои провинциални градове, за да бъдат на разположение, когато удари часът.
Всички учители по руски език в училищата станаха учители по английски. И дойде новият празник – на английския език. Руският език се прибра в Москва и в Санкт Петербург, после го обявиха за език на агресори, на врагове, после взеха да бутат паметници на руски писатели.
Снощи си легнахме много късно, защото бях в „Нощен хоризонт“ на Националното радио. Там, разбира се, отбелязаха Деня на руския език. И като си легнах, гледах как под вратата на стаичката, в която спим, се прокрадва светлинка – забравената електрическа крушка в коридора свети и светлината се прокрадва под вратата.
Такова горе-долу е положението на руския език – той свети някъде, но между нас и него има врата.
Няма филм, няма пиеса, няма новини, в които споменаването на Русия или някакво руско име да не е свързано с бандитизъм, с проституция, с продажба на оръжие. Даже ми прави впечатление, че най-големите изроди в английско-американските филми се казват я Пушкин, я Толстой.
Докарахме я дотам, че освен държави и народи, трябва да се побеждават и езици.
Накрая обаче искам да кажа следното – образът на Пушкин с неговите бакенбарди за мене е поезията.
Нездравият вид на Достоевски за мене е хаосът на славянската и православната душа, блатото и звездите в човешката душа изобщо.
Брадата на Толстой и рубашката му на мужик за мене са океанът на прозата.
Михаил Булгаков, чийто паметник в Украйна взели, та бутнали оня ден за кеф и разнообразие, е дяволският и божествен вихър, който нито може да бъде повторен, нито може да бъде създаден по този начин, освен на руски език.
Щях да забравя Гогол – украинеца Гогол, чиито „Петербургски повести“ например са на върха на моята естетическа класация.
Прочетете Чингиз Айтматов и неговата „Голгота“.
Прочетете и Валентин Разпутин – прочетете „Живей и помни“, прочетете и „Калина алена“ на Шукшин .
Прочетете и това странно, разхвърляно и противоречиво явление – писателя Едуард Лимонов.
И ето ви го празника на руския език.
Честит празник на руския език, честит празник на всички езици, които светят и с които разказваме сърцата си.
Щях да кажа, че една малка водка ще помогне за допълнително вникване в руския език, но ми се стори нелитературно и неакадемично.