Преди дни чух в някакъв кандидатпрезидентски дебат, че някогашен американски големец бил се изразил така: „Великите умове обсъждат идеи, средните умове – случки и събития, а нисшите умове – личности“.
Много се впечатлих. Лесно им е на хората, които се правят на богове, да ни смятат за прости, защото не обсъждаме идеи, ами се разправяме с човешките същества, тоест – говорим си за хората.
Много се напъвам и все не мога да се сетя каква точно идея трябва да обсъждам сега.
Може би трябва да обсъждам идеята, че стиховете ми са станали абсолютно ненужни, защото Изкуственият интелект ще напише по-хубави?
Не смея да обсъждам и идеите защо едни „носители на идеи“ са навсякъде, а ние – останалите, сме никъде. Защо техните идеи не помагат и на нас, ами само на тях. Вече четирийсет години дъвчем и лигавим едни и същи идеи и от тия идеи аз ставам все о-зле, а дъвкачите на идеи – все по-добре. Много ми харесва идеята да сме в Клуба на богатите, ама аз днеска платих двеста евро за поддръжка на сайта си, а миналата година – без светлата евровалутна идея, платих сто и седемдесет лева.
Този месец – кандидатпрезидентският, ще е много силен на идеи. Една след друга над България ще прелитат като ракети идеи срещу Русия и идеи за Урсула и Кая Калас. Много тлъста е идеята за демокрация и върховенство на правото, само че от тази идея в моята област – писателството и журналистиката, се облагодетелстват пет-шест души, а ние, останалите, духаме супата на демократичните идеи.
Не мога да обсъждам никакви идеи с Георги Лозанов например, защото като го видя, и ми се повдига, и ми се ще да се кача на един бял кон и да избягам на края на света – да се спася от наслюнчените му идеи и да се спася от демократи като Теодора Димова, Фучеджиева, Ушев, Михаил Неделчев и други подобни същества, които ни побъркаха и смачкаха последните четирийсет години.
Написах ги тия последните изречения и веднага се разбира колко съм нисш, колко съм го закъсал по отношение на идеите и как все ме избива да поздравя със съответен пръстов знак и бившите си приятели, заграбили СБП, и фосилите от Нов български университет, и впиянчени и вманиачени артисти и журналисти… Обаче от селото, в което съм, пръстовият ми поздрав най-много да ми донесе проблеми с комшията. Оттук не се вижда нищо.
Изтъпанил се Михаил Неделчев за сто хиляден път и дрънка глупотевини срещу Джагаров и Димитър Методиев. И ги клепе, че били пренаписали химна – че вмъкнали там Москва и БСП. Тоя същият безсмъртен и вечен ментор се опита да пренапише цялата българска литература, а сега излязъл да повдига костите на Георги Джагаров и Димитър Методиев. Не че са ми любимци.
Увлякох се по писателска линия, ама така е. Много съм настъпен по мазола в тая област.
Имам едно просто питане към тези, които сега ни заразяват с кандидатпрезидентските идеи на Гюров и Кандев. И по-специално искам да попитам Искра Ангелова, дето по едно време водеше предаване със заглавие „Нощни птици…бухали“ – нещо такова. Искам да я питам тя какво точно мисли за господин Кандев. Не го ли вижда, че не може да върже две думи на кръст? Не го ли вижда, че като го питат нещо, и мозъкът му се гипсира? Не се ли срамува само от мисълта, че такъв човек е „селектиран“ за евентуален вицепрезидент?
Георги Лозанов да не се блещи от всеки телевизор, ами да дръпне една реч за Кандев и за неговите европейски ценности.
Лично аз като го гледам тоя човек Кандев, и хем ми е жал за него – че го измъчват човечеца, хем си мисля до какви идейни висини се е домогнала българската демократична десница, че да издига тоя монумент за вицепрезидент.
С ръка на сърцето ще кажа, че съм си представял и друг кандидат за вицепрезидент заедно с Йотова, но ще спра дотук, защото има неща, които са извън мозъка ми. А и защото сравненията между Вълчев и Кандев са от земята до небето.
Какви точно идеи трябва да обсъждам, като скъпотията е страшна, като лъжците не слизат от телевизорите и не се махат от живота ни и като днеска Гълъб Донев дрънка глупости, че нямало да проверява по мазетата на хората дали някой комшия ти е подарил шише ракия?
Тези, които са накарали Гълъб Донев да направи тая ракиена простотия, са го взели наистина за гълъб и са го напили с парченце хляб, натопено в ракия. Като бяхме деца, и си играехме така с кокошките – вземем средата на хляба, полеем го с вино или ракия и го хвърляме на кокошките. Кокошките тичат и кълват и след малко се търкалят пияни из двора.
Аз с цялото си сърце се надявам Гълъб Донев да не е пияна кокошка.
В заключение ще кажа, че ме обхваща една страхотна идея – да изляза след малко навън и да ида край реката да ми се проветри главата. В тъмното, когато реката не се вижда, а само шуми, можеш да разбереш какво ѝ е – здрава ли е, болна ли е. Можеш да чуеш как си приказват рибите в нея, можеш и да пипнеш с ръка водата и в тъмното да си умиеш очите.
Да си умием очите в тъмното – това е моята идея.