Погледна телевизора – ядосвам се, погледна вестника – отчайвам се. Или нямащи нищо общо с живота ни неща, или клюки. Това – с клюките, е особено важно, защото съвсем сериозно се твърди, че още от времето на пещерното ни съществуване клюките и интригите са ни оформили като общество. Какво общество сме станали, е друг въпрос.
Винаги, когато напълно съм отчаян от проституиращи журналисти и журналистки, когато напълно съм отчаян от социолози, политолози, политици, когато най-вече съм отчаян и от мене си, отварям томовете на Иван Хаджийски.
Томовете на Иван Хаджийски не са томове – те са тонове с истини за българския живот. Те са самият някогашен българин.
Няма ме много по музиката, но мисля, че в една своя песен Джон Ленън изброяваше поне десетина същества, на които не бива да се вярва. Не вярвайте на този, на този, на този – пееше Джон Ленън и завършваше: „Вярвайте на мен“.
Джон Ленън го застреляха, както знаете, и вече може да му се има пълно доверие.
Сега с цялата увереност на сърцето си и аз ви казвам:
Не вярвайте на министри, на министърки, на комисарки.
Не вярвайте на устни със силикон.
Не вярвайте на любовници на министри.
Не вярвайте на Брюксел, на Вашингтон.
Не вярвайте на черноморските ни кметове.
Не вярвайте на кошници с грижи.
Не вярвайте на папийонки и голи ръкави, на статистики… Вярвайте на Иван Хаджийски!
Софийски юнаци – милионери и монополисти, играещи във всички възможни отбори едновременно, взели, та направили институт на името на Иван Хаджийски. Лицемери, вижте първо продънения празен джоб на българина и после вижте милионите във вашите джобове. И тогава правете институт „Иван Хаджийски“.
Тия същите сега иванхаджийчета, живели цял живот на жълтите павета, си играят с името на Иван Хаджийски. Сигурен съм, че в часове на разкаяние, ако изобщо има такива за тях, те едновременно мразят Иван Хаджийски и ненавиждат себе си, че трябва да се преструват, че го обичат.
Четете Иван Хаджийски, за да разберете каква плесница е той за напарфюмираните фльорци, доценти и професори, излезли не изпод „шинела“ на Иван Хаджийски, а изпод „шинелите“ на привилегированите си и винаги на власт родове.
Ако искате да разберете нещо за любовта на българина, четете Иван Хаджийски.
Ако искате да разберете нещо за войниклъка на българина, четете Иван Хаджийски!
Четете Иван Хаджийски, за да разберете как, наведен над иглата, ден и нощ българинът е изправял гръбнак и е гледал небето. Тръгнал от иглата и конеца, от бакърджийския чук, от овчарлъка и търговията с вълна и грънци, българинът е търсил своите опори в честността и трудолюбието си.
Ако искате да разберете как е тръгнал социализмът в Троян и как една попова лъжичка може да обясни великия социализъм, четете Иван Хаджийски.
Четете Иван Хаджийски и си мислете къде сме ние сега, в какво сме се превърнали и в какво искат да ни превърнат хубавците иванхаджийковчта.
Нищо не е останало от ония времена. Иван Хаджийски е велика, но тъжна и изгубена история.
И все пак, ако искате да се опрете на нещо, четете Иван Хаджийски.
А ако сте решили да ставате вегетарианци, чуйте какво се е случило по тоя повод с Иван Хаджийски.
Прибрал се Иван Хаджийски от София като студент по философия и седнали да обядват. Майка му била наготвила гювеч с мръвки.
–Аз съм вегетарианец – казал Иван Хаджийски – и не ям месо.
И в този сюблимен момент бащата на Иван Хаджийски му зашлевил такъв шамар, че главата му се отнесла встрани.
–Да се блъскам аз цяла седмица, да превивам гръб, та да те срещнем с месо, а ти да плюеш на труда ми, на еснафлъка ми. На това ли ви учат в София?
И дотук с вегетарианството на Иван Хаджийски.
Четете Иван Хаджийски, за да разберете колко никакви ги няма днешните му следовници и какви духовни вегетарианци, вегани и тарикати са станали.
Или пък слушайте Джон Ленън – на него може да му се вярва също. И на Борис Машалов може да се вярва, и на Захари Стоянов донякъде, и на Антон Страшимиров донякъде.
На мен също понякога може да ми се вярва, но много умерено и внимателно.